Прочетен: 673 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.01.2017 22:52
Гато спечели Гумената награда за литература. Награда за европейски автор, който никога не беше продал книга в нормална книжарница. Спечелилите тази награда подаряваха и предлагаха произведенията си на премиери по читалища, барове, социални мрежи и клубове, създадени в тяхна чест от любезни домакини. Дълго време пишеше, но чак такова отличие нямаше как да очаква. Имаше своите почитатели, като по-млад бяха повече, с узряването се разредиха и накрая останаха най-верните. Най-верните почитатели в един момент спират да те удовлетворяват. От една страна им свикваш, а и разбираш, че само те ще са. Има го и това, че с времето най-отявлените започват и да предявяват претенции, чувстват се близки и добиват настойническо поведение. Да има как те да подават сюжетите, а защо не и начина на написването им. Гато не беше лесен писател и човек. Можеше да напсува всеки почитател, независимо от колко време онзи му ръкопляска, независимо и от това, че в един момент само той му е ръкопляскал. Не че не ценеше хората, времето го притискаше. Нямаше време за тях. В тези си размисли се виждаше голям писател – творец, който няма време за хората, защото е призван да напише пътя им. Има си други хуманисти, които да изгладят удобните подробности на този път. В друго време дори малко се отчайваше. Гледаше и слушаше обзорни предавания за литература, вслушваше се в стотиците имена, цитирани там. Дори в преводните, не само във всички национални, та чак регионални писачи от коя да е паланка, чиито книги отразяваха. Нито веднъж името му не беше дори загатнато. Което моментно го натъжаваше, но не го хранеше, така че Гато бързо се освобождаваше от тази суета. Книгите му бяха или самиздат, или дело на спонсори, с които впоследствие пак беше успял да се скара. По други причини. В един момент някой от тях все пак беше преглътнал обидата и беше съдействал за номинацията му за тази голяма награда. Защото Гумената награда пак правеше носителя си звезда, особено в продължаващата вече два века мания за ъндърграунд. Дадоха му добра сума и много почести, а между това няма как да не се промъкне идеята да не работиш повече и да се занимаваш само с писане. Гато се отърси и от нея. Не беше чак толкова млад, имаше две дъщери за доизглеждане, а пък и желязно правило беше, че който е взел Гумената, никога не е вземал Нобеловата. Нещо като елегантен стопер за шантавите, но все пак невъзпитаващи във високи добродетели и класически русла, писатели. Поне така му беше удобно да мисли. Пък и не се виждаше как ще премине през политическата, социалната и личностната цедка на шведите. Трябваше да не контактува с никого там, иначе можеха и да го задържат след някой запой, ако въобще го поканят. Но сега нещата бяха на друго ниво и той беше звезда на онеправданите. Поканиха го в най-популярното телевизионно предаване за литература. Поканиха го с двуседмично предизвестие, явно толкова време им трябваше да се запознаят кой въобще е този човек. И да наругаят хубаво тази нова интернет система за номинации за големи награди, в която всяка организация, от цял свят, можеше да изкара свой претендент. Ако по някаква случайност или съвсем закономерно, три или четири, такива, създадени понякога само за целта, сдружения извадеха един и същ кандидат, вероятността тази личност да се осветли нарастваше главоломно. Нещо подобно се беше случило с Гато. Той дори нямаше вина за това. Просто много от учтивите хора, с които се беше надвиквал през живота си, в момента работеха и го четяха и от чужбина. Застана на мястото с кожения фотьойл срещу кожения диван, на който бяха насядали петима интелектуалци. Доста време беше разглеждал конфигурацията по телевизията. Закъсня с ориентацията до студиото и не остана време за предварителен разговор, но той толкова пъти ги чумосваше по време на сутрешната си бира, че имаше усещането, че работи тук. Светлината го изненада приятно. Осветителите, явно професионалисти до дупка, така бяха разположили прожекторите, че той пак не виждаше събеседниците си, но това не насълзяваше очите му и не докарваше едри капки пот по челото, както това се получаваше по задимените дупки, маскирани като артклубове, в които лампите палеше обикновено барманът, а дискусията се водеше от собственика или някоя негова приятелка, прекалено заети да се похвалят първо те.
- - Господин Гатов, как мислите – за кое точно ваше произведение ви дадоха наградата?
- - Не знам.
- - Какво ще кажете за това? Цитирам ви:
„Последната секунда на декември
във вселенското летоброене
не спира да ме буди нощем.
Не спира да дели животите
на СЛЕД, без да е имало ПРЕДИ…”
Това ваше стихотворение стана най-известно. Кажете ни, коя е тази секунда, кой е този декември?
Гато малко се зачуди дали да не използва цитат. Но реши, че така или иначе, винаги ще се стигне до този момент. Все пак хората не бяха длъжни да са запознати с гениалните му прозрения само защото всички медии в момента са заети с личността му. Пък и изглеждаха добронамерени, иначе можеха веднага да го питат чел ли е Достоевски и какво мисли за силата на вярата у обикновения човек в „ Жителите на село Степанчиково”. С което хем нямаше да се представят като академични сухари, хем щяха да го забият под земята. Затова Гато реши също да е добронамерен.
- - Може ли да започна малко по-отдалече? Американците имат един прекрасен анекдот. Армстронг стъпил на Луната. Казал всичките там величави фрази за малката и голяма стъпка, за човешкия напредък, и най-накрая се обърнал към камерата, вдигнал палец и изрекъл: „Желая Ви успех, мистър Брукс!”. Всички били в потрес, веднага изрязали пожеланието и излъчили само останалото. В оставащото време излъчили едно предварително записано приветствие на Армстронг към бойскаутите в Айдахо. В такива тържествени моменти няма място за непланирани изказвания, дори да не са цинични. Нали се сещате? Разпитали подробно Армстронг след кацането му на Земята, той мълчал като пън. Заклел се бил, докато е жив, да не издава тайната за мистър Брукс. ФБР, ЦРУ и папараците се опитали да изкопчат нещо и от останалите астронавти, и от роднините и познатите, но навсякъде удряли на камък. Никой нищо не знаел за мистериозния мистър. Минали десет години, напрежението не спадало, всички отново се опитали да подновят разследването, но резултатите били същите. Никой не признавал, Армстронг – ни най-малко. Дори ставал по-твърд в загадъчността си. Минали още тридесет години, почти половината от присъстващи на събитието – кацането на Луната, измрели, но и малцината останали не давали на жадните за сензации служби никаква информация за този мистър Брукс. Армстронг легнал на смъртно легло. Тук искам да отбележа, че този виц циркулира в пространството от поне тридесет години, а Армстронг умря чак преди 3-4 години. Но) винаги ми е правило впечатление, че много точно в него е предвидена смъртта на астронавта. Приблизително четирийсет и няколко години след кацането на Луната…
Ако Гато не беше носител на такава престижна награда и ако напоследък не бе се разразил толкова специфичен глад за нови и непокварени от литературните корупционни схеми творци, отдавна да го бяха прекъснали и да бяха пуснали реклами, но сега им се наложи да го изслушат. И то с гладки от отвращение лица. Той продължи:
- - Когато бил на смъртно легло, пак попитали Армстронг: „Молим ви, всички измряха, останахте само вие. Кажете ни кой е този мистър Брукс?” И той склонил да разкаже: „Като дете, във фермата ни в Охайо, имахме една много развратна комшийка. Мери. Тате така казваше, ние бяхме малки тогава и не разбирахме думата. Най-голям мерак ѝ имаше мистър Брукс, другият ни съсед, вдясно. Какво ли не правеше, за да я умилостиви, но май работата не се получаваше. Веднъж, с по-малкия ми брат, се бяхме заровили в сеното на мистър Брукс, плевнята му беше до нашата. Не сме усетили, когато той е вкарал Мери в сеното и я беше натиснал здраво. Тя се опъваше, разбира се, макар тогава, като деца, да не разбирахме, че може би е било подканящо. Мистър Брукс явно се изнерви, защото реши да изкопчи все пак нещо. „Защо не ми направиш поне една свирка, Мери? - Чухме го да казва. „. „ – Свирка ли? – Чухме и нея. – Минет можеш да получиш тогава, когато съседското момче кацне на Луната!”
Гато направи пауза, отпи вода и изчака дали няма да го замерят с нещо. Потресът беше пълен, затова продължи:
- - Това го казах, за да ви успокоя. След толкова напъни от световни медии да изкопчат от мен коя е тази последна секунда и кой е този декември, но реших да го кажа първо на Вас.
Усети се раздвижване в светлото петно отсреща.
- - Аз, както виждате, не съм млад. Дори съм толкова стар, че помня последните предавания на Карл Сейгън за Космоса. Поразиха ме. Особено ме порази едно негово сравнение. Извади пред екрана обикновен стенен офис календар, състоящ се от един лист, върху който ясно се виждаха всичките дванадесет месеца. „Ако онагледим създаването на планетата ни с този календар - каза Сейгън, - и условно сложим възникването ѝ на нула часа на първи януари, то появата ни, на нас, човеците, заедно с всичките ни метаморфози и останали действия, са равни на последните няколко секунди от тридесет и първи декември.” Последните няколко секунди! Трябваше ми месец да осъзная тези думи. През цялото останало време Природата е била сама! И щастлива! Камъните, водата, небето… Небето! То винаги е саму!
Гато си нахлузи небесния поглед и забрави за втренчените в него интелектуалци. Паузата започна да става неудобно дълга и се наложи единият от тези да се изкашля.
- - Съзнавам колко сме нищожни – продължи, –но това някак си не ме спира да разсъждавам върху силите и закономерностите, поставили и нас, и вечния камък на едно място. За логиката на това да сме заедно!
Разговорът продължи, както Гато си го беше намислил, в момента беше такава звезда, че поне засега му се размина сдъвкването и надменността, на която по принцип се подлагаха задниците, допуснати до този стол.
След час прожекторите изгаснаха, но времето за извеждане от студиото не стигна очите му да се нагодят към нормалното си зрение и разпознае кои бяха участниците от страна на телевизията. И те не настояха за кафе след предаването – Гумената награда, макар и европейска, си беше отличие за неестетичен автор, човек, незабелязан от истинските издателства и критика. По каква причина? Това не е тяхна работа. Има си статистики. Един дребосък от групата, с брада по-голяма от панталона му, процеди на излизане:
- - Каква скука, по дяволите! Сейгън! Умря толкова отдавна! Този по-добре да беше разказал още един виц!
Димитър Гачев Теодолит
