- Това дете е ужасно! Скъса ми нервите!

Избягваха да се поглеждат един друг и от това тишината между четиримата можеше да разклати водата в гарафата насред стаята. Усилваше  се и жаждата да излязат, бягайки навън и да не спират цял ден, независимо от посоката.

- Ще го съдера това лайненце! Нека още веднъж се изкрещи! - Прашният потръпна само при произнасянето на "щ" от собствената си уста. Кожата му имаше нездравия землист цвят на съживен от демони мъртвец. Някой много отдавна беше направил аналогия с бутилките френски коняк, чиято матова повърхност се получава при насочването на силна струя въздух, размесен със стъклен прах към избомбената им част. От там идваше и прякора му. Сега на останалите им се струваше, че чуват свистенето на тази струя, спирана единствено от опънатите им нерви. Тя постепенно ги прокъсваше и ако  детето издадеше дори звук, по-висок от ноздреното дишане на Прашния, несъмнено щеше да си го отнесе.

- Айде, млък! Да го утрепем ли? Да не е чуждо! - Адам стана рязко и затвори прозореца. Навреме, защото малкият счупи някаква чаша в двора. - Или поне нека измислим някаква версия за пред полицията!

  Шегата му не мина. Никоя негова шега не бе имала силата да усмихне когото и да е.  Казваха му Адам защото като ученик разби устата на учителката по физика с ябълка. Запратена с невероятната сила на мускулестото му тяло за да улучи Дългия, тя се спря сред кървава каша от зъби и венци на въпросната стара мома. Въпреки, че в библейската притча Ева беше подала плода на Адам, продължиха да си го наричат така.

- Ще се умори! - Климо отвори сухата си шепа и миришещото на парфюм листче в нея започна да се разпуква като цвете. Премести го на нивото на острите си колене и с бързо движение на дългия си крак го изрита в ъгъла на стаята. Скулите му подскочиха за части от секундата и изчезнаха. В такива моменти лицето му си почиваше, но всичко го вземаха за безутешен.

  Преди години, пак четиримата, бяха скъсали на четири парче от амбалажната хартия, с която завиваха сандвичите си за плажа. С кибритени клечки издупчиха по едно момичешко име. Срам ги беше да го нарекат любимото момиче. Макар и хлапаци, усещаха, че за да нарекат някого любим, трябва да има нещо по-така, не само фантазии преди заспиване. После намокриха парчетата с вода, залепиха ги за устните си и викаха срещу морето през дупките. Викаха докато им се завие свят. Всеки обръщаше главата си на различна страна за да не види другия какво е избодено на неговaта книга.

  - Виж го, бе! Виж какво прави! – Обади се някой.

  Малкият услужливо наливаше вода от чешмата на едно съседско момиче. Държеше кофата й оплезен и пръхтящ, смешно подпрял ръбовете само с двете си кутрета. Нещо в стойката на дамата подсказваше, че не гледа на него като на дете, нищо, че беше най-малко, пет-шест години по-голяма. Поотпуснала единият си крак напред, тялото й беше превърнало напрежението си в ленива похот, разширила перверзно и достатъчно бедрата и ханша й. Дори гърдите и в това положение увисваха на неоформените си основи и изглеждаха двойни по големи.

  - Задирят го вече! – Прашния учудващо придоби някаква руменина по бузите си и това го направи почти красив.

  Хлапакът се изправи,избърса носа си шумно, направо подканящо, после й хвърли толкова разгонен поглед, че Адам скочи:

- Ах, това момченце! Да го запишем в семинарията! Изрод!

Останаха си приятели за цял живот, въпреки че и тогава, на плажа, гласовете им звучаха, различно през еднаквите отвори на името й. Нейното.

Сякаш цял вечност се занимаваха с музика. Винаги бяха свирили, както винаги се бяха познавали и както винаги я бяха обичали. Предричаха на групата им да се разпадне веднага щом завършат училище и няма да има смисъл да се правят на готини за да не си личи какви смотаняци са. Това изглеждаше съвсем логично, но на една от последните им репетиции преди бала се тя неочаквано ги забеляза. видението от съседния клас, което изпълваше сънищата им, особено тези след полунощ. Въодушевено се изказа за песните им, закле ги във вярност, накара се да се влюбят още повече в нея, макар това да беше почти невъзможно и им показа колко е глупаво да се учи в университет, когато може да си останеш музикант по клубовете и да си свободен като чайка. Заедно зачакаха големия пробив, платинения албум и много внимаваха за онова мистично пиле, което каца само веднъж. По веднъж средно тя преспа и с всеки от тях и толкова дълбоко запази мнението си за тези кратки нощи, че никой от четиримата после нямаше нито смелостта, нито желанието да повдигне въпроса. Нито да допусне друга жена в живота си. С годините престанаха да гледат на нея като на сексуален обект, а за нея да не ги възприема като такива,  беше още по-лесно. Още повече след като се появи детето. Нейното дете. И тяхно. Никога не я попитаха от кого е, дали въобще някой от тях има роля в зачеването му, но и   никога не помислиха за него като за чуждо дете. Имаше очите й, гърления й глас, омразата към котките й, по малко от музиката на четиримата. Имаше лакрим. Това беше тайната дума която знаеха само те. Свиреха композиции единствено, ако думите, или мелодията  докарваха сълзи в очите.  Закон. Най-трудните сълзи бяха на Дългия и нейните. Дългият, макар и лидер на групата, почти не плачеше. Поне никой не беше виждал очите му влажни, освен при някой много специални лакрими. И във вечерта, след като погреба баща си. Тя не плачеше, защото просто си беше такава.

- Ще му счупя ръчичките на копеленцето! - Климо млъкна засрамен от думите си. Този смут размърда останалите, свикнали на вакханалиите в езика му. - Исках да кажа, ъхъ, диваненцето!

Тази сутрин ги напусна. Така, както и беше присъствала в живота им - с по едно парче от луксозен лист за писане на любовни писма. Необичайно твърд и прекалено ароматизиран. Миризма, от която не можеш да се откъснеш, докато не те заболи глава. И която не можеш да залепиш за устата си, защото срещу вятъра идващ от морето, такива аромати са най-малкото срамни. Остави малчугана. И те мислено й се прекланяха. Години наред тя беше уреждала участията им по крайморските забутани клубчета и почтено прибираше почти половината от парите им. Майката на Прашния я прокле по всички правила на тази дейност, защото беше абсолютно убедена, че заради тази въртиопашка и четиримата си останаха стари ергени и бедни квартални свирачи, въпреки таланта си. Глупаци, които е вързала да хранят детето й докато спи с целия град. Те, обаче й благодаряха,  Благодаряха й, макар да беше по-нормално да я мразят. Благодаряха й, че им го остави, защото иначе животът им нямаше как да намери покой върху  викането през дупките на онзи плаж, свитите като жилави карамфили листчета в шепите им от тази сутрин и бушуващия навън лакрим.

- Да го убием ли, или да му купим сладолед? Поправили са и лебедите в парка, онези с издигането. И пушки има, от онези, автоматичните, че какъвто е кекав, ще си захапе ръцете с другите.

  Станаха. Очите на всички пързаляха неистово клепачите си под набъбващите солени пристъпи. Дори тези на Дългия.

Димитър Гачев "Теодолит"