- Как попадна тук, Фигура? - Многоточие потърси с поглед зад себе си  удобно място за сядане.
- О, Вие знаете името ми! Поласкан съм! Дали не се познаваме отнякъде, където да съм Ви го казвал? - На лицето му се изписа усилие да се сети.
- Не мисля, аз сега ставам, а допреди да легна, нито съм те чувал, нито съм те виждал.
- И аз така - оживи се Фигура - веднъж сънувах, че мога да дишам под вода. Събуждам се и ето - не е вярно. Сънищата не винаги излизат истински. - Пое дълбоко въздух, с което да подчертае, че действително не може да диша под вода, а името му би трябвало по право да се пише с главна буква.
- Ако можеше да дишаш под вода, нямаше да ти е лесно да говориш или поне би изпитвал голяма трудност, така че нищо не си загубил. - Многоточие тайно извъртя пръсти зад гърба си като заключ точно такива сънища да не се сбъдват.
- Имате хубави ягоди! - Фигура откъсна една и я изяде като китаец - усмихнат и с извъртени настрани очи.
- На това място всяка година засаждам различни неща - зеле, репи, домати. Изтощават почвата, но по различен начин, което я прави по-издръжлива. Тази година са ягоди.
- Всеки си има аргументи, някои - постоянно.
Това вече Многоточие не схвана. Най-вероятно беше умна мисъл, някои мисли просто са такива и по този начин освобождаваха от бремето да си ги обясняваш. Като буркан мед на рафта - бакърено течен или захаросан, винаги можеш да подсладиш нещо с него. Ако ли не, това просто не е мед.
- Мислите Ви се въртят все около храната, нали? - Фигура се разположи още по-удобно в ъгъла.
- Не искам да те притеснявам, нито ми пречиш, опазил ме Бог, ягоди аз имам много, но искам да те попитам как попадна тук.
- О, това е дълга история и не бих искал безсъвестно да отнемам от времето Ви, но да допуснем, че ми предложиха да стана крал и аз, верен на етикета и съзнателно втълпената ми мнителност, се заех да проверя минусите на такова едно положение.
- Да допуснем! - каза Многоточие.
- Наложи се да напусна голямата си любов. Гама. Чували ли сте за Гама?
- Мисля, да. Тя не беше ли...? - Многоточие можеше да каже всичко и то пак щеше да изглежда на мястото си. Толкова позната му се стори Гама.
- Може би така и трябваше - толкова близки си бяхме станали с нея, че се разбирахме само с мигли. А миглите, знаете, имат съвсем друго предназначение. Например да носят неразбирането за щастие върху себе си.
Многоточие млъкна отново. Гребна си лъжица мед.
- Хората често плачат когато им е хубаво. - продължи Фигура. - Не ми е думата за сълзите от скръб. Плачат, защото мислят, че са малки и недостойни за доброто, което им се случва, а това всъщност е нищожна част от щастието, което заслужават. Като тези ягоди - дребни и сладки, абсолютно недостатъчни, за да те нахранят.
- Хапни, аз имам много.
- Те дори не са толкова много, колкото Ви се иска или колкото искате да ги представите, но сте късметлия, че рядко Ви обзема желание да раздавате от тях. Така ще преуспеете.
- Спомена “крал”, какво се случи тогава? - Многоточие зае отбранителна позиция, сякаш отговорът щеше да го зашлеви. Така става понякога, като мериш приказките си със собствения аршин - разбираш, че точно плесник по бузата им подхожда най-много.
Два силуета минаха близо до оградата и замалко да паднат през мрежата до Фигура.
- Бих им предложил да хапнат, ако тази градина беше моя. Така нямаше да се интересуват толкова от фигурата, която съм образувал и да се опитват да чуят какво си говорим.
Засрамени, Силуетите се загубиха някъде и след малко се върнаха с дървено столче за Фигура.
- О, благодаря, добре ми е така. Говорим си за Гама. Вие чували ли сте за нея? - Силуетите не бяха чували и това, заедно с факта, че бяха засрамени от подслушването на разговора за малко да ги превърне в съвсем отрицателни герои на тази история.
Фигура също се умълча, малко виновен, че зададе излишен въпрос - Силуетите поначало се чувстваха неудобно заради столчето си. Сякаш Богът на зле изглеждащите дървета, превърнати в мебели, се беше вселил в него.
В това време покрай тях минаха други два силуета, възкачени на възможно най-раздрънканата каруца, която Многоточие беше виждал. Безспорно това бяха и най-глупавите представители на този вид, по всичко личеше. Той обаче се беше оставил на удивлението си пред възможностите на Фигура да оцветява обикновените неща в имена с главна буква. Сега само с няколко изречения той ги превърна в Силуети.
- Как мислите, дали това, че са глупави е обяснението да се возят на най-счупената каруца или причината каруцата им да е в това състояние е  тази, че са глупаци?
Многоточие схвана въпроса, без да се налага да се улеснява, отхвърляйки го.
- Това са едни дребнави същества. Познавам ги. С дребнавите хора често се случват подобни неща - избират крайно внимателно, но резултатът обикновено е плачевен.
- Да, което несъмнено е удобно за оправдаване на собствената Ви съдба. Успокояващо е  за притежател на малка градина с ягоди, зеле или домати, според годината. Преди обаче, да определите нещо като дребнаво или каквото и да е, трябва да сте готов да го наречете такова, дори и то да се окаже ваше дело. - Фигура се провикна към Силуетите със столчето, онези , дребнавите, бяха отминали по пътя: Ей, момчета, ако не се стягате можете да бъдете доста по-високи!
На Многоточие му се стори, че това е негова мисъл или поне странно напомняше на сто негови мисли едновременно. Можеше да се закълне, че я видя увиснала във въздуха във формата на собствената му уста, но можеше и да се закълне, че тя никога не беше докосвала устните му. “Странно, много странно! Ако някой, някога открадне тази мисъл - разсъждаваше той, като умишлено пропусна "твоята мисъл" - произходът й никога не би могъл да бъде доказан”
- Странно, нали? - стресна го Фигура. - Колкото са по-истински нещата, толкова по-безадресни и бездомни изглеждат в очите на другите. Хората най-често вадят собствените си мисли от общата неяснота и се успокояват, че щом е валидно за всички, няма как да не действа и при тях. Ние с Вас, смея да твърдя, имаме обратната нагласа, което не е кой знае колко рядка комбинация, но поне ни сближава.
И Многоточие почувства Фигура много близък, без да е сигурен, че го разбира напълно.
- Ако се замислите, нашият случай, тоест - формулиране на всемирни изводи на основата на собствените ни изживявания  - е философията на досадниците, но какво от това? Ягодите Ви са просто чудесни!
Появиха се комари и няколко от тях нападнаха Многоточие.
- Чудна работа! Откъде се взеха комари рано сутрин? Теб не те ли хапят?
- Има ли движение на кръвта, ще има и желаещи да се хранят с това движение, а природните закони не винаги са справедливи. Поне не за този, който е нахапан. Иначе... възможно е да има някаква извечна справедливост, която и аз, приятелю, все още изучавам. Не знам дали ще ми стигне животът за това, не знам и дали е необходимо да го пропилея целия  за да си докажа има ли я, но как да ти кажа, не мога да стана крал, без да съм си отговорил на някои въпроси. Ако въобще след отговорите им ми се иска да заема този пост. Но при всички положения бъди горд, че тези насекоми се интересуват от теб. Това показва, че си жив.
  Ето, едни обикновени Комари намериха мястото си в цялата странна и шантава случка. На Многоточие му хрумна мисълта да предложи на Фигура да станат приятели и лека - полека да си изясни всички неща, които не му се разкриваха, колкото и да се стараеше. Но вместо това от устата му се отрони само:
- Не искаш ли да влезем вътре? Ще направя чай. - Кой знае, може би хиляди преди него бяха искали Фигура да им стане приятел и това, че сега се е полуизлегнал до оградата му, не значи нищо, абсолютно нищо.
- Имате ли зайци? - Фигура сякаш не беше чул въпроса.
- Имах, но не ям месо и отглеждането им ми се видя безпредметно. Какво друго можеш да очакваш от заек освен месо?
- Какво друго можеш да очакваш и от това, да пиеш чай с непознат?- Фигура сякаш не говореше на себе си. Не говореше и на Многоточие - с последните си думи като че  го отписа от кръга на тези, дето могат да гледат зайци за нещо друго, освен за храна. Оставаше му нахапването от комарите, за да не се презре съвсем в тази вече напреднала сутрин.
- Хората са различни - последно опита да се оправдае Многоточие.
- Много, много различни - като ехо повтори Фигура - толкова различни, че накрая започваш да се чудиш дали въобще са от един вид. Това, че се раждат почти еднакви, не е обяснение. Накрая някои умират презрени и в мизерия, по-зле от доста животни, а други оставят след себе си съмнение с делата си дали са по силите човешки постиженията им. Възможно ли е такова различие в едно семейство? Или се раждат бели, грундирани платна, върху които някой рисува. И ние за удобство наричаме платната хора. Аз все пак за всеки случай наричам всеки с отделно име, за да съм чист пред съвестта си после.
На Многоточие започна да му се изяснява част от дарбата на случайния гостенин. Не можа докрай да я проумее, защото онзи продължи:
- А за чая... да! Чай ще пием! Аз мисля, че вие ми предлагате чай без задни мисли, което е нещо много, много ценно.
Многоточие се постара доста с чая. Усети, че тази сутрин е специална - един попаднал в градината му с ягоди Фигура му разкри поне две неща, за които да се уважава. А за подобно нещо не му беше стигнал целият му досегашен живот, който на всичкото отгоре можеше да се окаже нещо друго. Платно, което се е състарило, без някой да е рисувал по него.
- Какво ще правите после? - непринудено запита Фигура. Сякаш събитията от тази сутрин не бяха достатъчно да го заболи човек главата от мисли.
- Нищо.
- Нищо? Почивате от нещо, нямате нужда от работа или просто така минават дните Ви.
- Днес ще наглеждам градината.
- Разбирам, мисълта че притежавате нещо, Ви е достатъчна. Тя така свива останалите ви нужди, че прави достатъчно самото съществуване на нещото, което даже не може да ви нахрани.
- Да, прав си! Често нямам нужда от нищо друго.
- А аз не разбирам. Когато дълго мислиш за нещо, то започва да носи болка. А не всичко е създадено, за да носи болка. Като любовта например.
- Нямам нужда от нищо понякога. - Многоточие наведе зачервеното си лице надолу. Донякъде - защото темата му беше непозната, донякъде -  защото лъжеше, че нищо друго не го интересува. Иначе какво би го накарало да направи чай за първи път в живота си. Докато пиеха чая, Фигура замислено каза:
- Имате лице на англичанин.
- На англичанин ли? Не са ми обръщали внимание върху това.
- Досущ като на англичанин. За английското лице не можеш да се произнесеш хубаво ли е, защото не го виждаш. Ей така, пред теб е, а е неясно. Сякаш светлината не достига или е в повече.
- Доста пара вдига чайника, може би за това! - каза Многоточие, почти отчаян. Парата над чая не беше толкова непрогледна.
- Всъщност англичанин е моята дума за място. Като черно-бял вестник от подземен свят, в който всичко се измисля наново и разликите досега стават основа на историята му. Но, разбира се, за новородените в този свят това е един съвсем безинтересен вестник. Хроника на това, което ги заобикаля.
Тук Многоточие избяга от обяснението.
- Нещата най-накрая стигат там, накъдето са тръгнали, но ограбват доста животи по пътя си.
- Велика мисъл! - подскочи Фигура. - Мислите отнемат по-голямата част от времето ни. Ето, аз си помислих, че - така меланхоличен или Ви се спи, или се правите на буден.
Когато Фигура каза “велика мисъл”, на Многоточие му се прииска да не продума нищо повече, за да съхрани магията. Някъде дълбоко в съзнанието му се вплете нишката, че може би е станало объркване, но това не можеше да заличи радостта от думите на новия му познайник. Дори се замисли да си вземе отново зайци. И да ги изяде накрая. Или да намери много по-достойно оправдание за отглеждането им. Беше го страх само, че тогава Фигура няма да го има тук, за да види как се е променил. Мина му и мисълта да направи някакво заклинание с листенцата в чая, беше чувал за нещо подобно, за го задържи завинаги при себе си, но после се засрами от егоизма си. Щеше да си запази само възклицанието "велика мисъл" - като доказателство, че всеки може да изкаже такава в определен момент.
- Едни зайци тука доста биха развеселили градината - прочете сякаш добрите му намерения Фигура, - на такива прекрасни ягоди само меки пухкави зайчета биха подхождали. Да търкат ушите си на седалката на столчето, дето ми донесоха онези не особено високи Силуети, и да растат заедно с деня от март нататък. Мартенски зайци. Колко мило!
- Сега е юни! - между другото вметна Многоточие.
- И правилно - въздъхна Фигура, - Вие и бездруго не сте готов още за това, което Ви говоря. Рано Ви е още, направи ми впечатление.
- Кое по-точно ти направи впечатление?
- Че е рано.
Многоточие се размечта наум за поредица точно такива сутрини. В които да се уважава и да се чувства значим. Те, дните му, и без това не бяха кой знае колко натоварени, но бяха еднакви и сиви. Дори сега, като се замисли, не можа да се сети откъде знае езика, на който се разбира с Фигура. Дали в момента не го учеше и не прохождаше плахо в уводните му уроци? Дали се чуваше наоколо? Дали не спеше?
Силуетите с каруцата се върнаха, тропотът стресна едно куче и то се разлая. Навсякъде плъзнаха калинки. Беше им сезонът.
- Винаги са били тук, само че се сливаха с цвета на ягодите. - Този път гласът на Фигура не го стресна.
Малко ръбесто камъче отскочи от колелото на каруцата и удари Многоточие в коляното, но и така той вече се беше убедил, че е буден.
- Казах Ви. Ако мислите за нещо твърде вглъбено, то ще Ви донесе болка - Фигура дяволито се усмихна. - Приемете нещата такива каквито са! Сън или яве, сборът им е един и същ, независимо колко дълго живееш.
- Важното е да си добър.- Многоточие се държеше за коляното.
- Добър, лош - не мога да Ви дам съвет. Като разбойник, когато срещне някого, който не желае да го последва. "Остави го! - казва той - Този е изгубен от малък за идеята." Тъй че кой е правият и кой - кривият път, един Господ знае. За нас е този, но трябва ли за всички да е така? Може и да знам, но нямам право да Ви влияя. Макар това, че се размислихте за зайците, да Ви направи много, много симпатичен в очите ми.
Силуетите отминаха и шумът след каруцата постепенно заглъхна. Само гърбовете им останаха смешно да подскачат като меки балони по напречната дъска за сядане. Това едва ли ги интересуваше - колко по-смешни можеха да станат!
- Веднъж си купих шапка - заразказва Фигура, - беше през август и шапката беше с два номера по-малка от размера на главата ми. Изхвърлих я, това беше най-неудобното нещо за носене, което съм притежавал. Не ставаше за носене нито на главата ми, нито за под мишницата, а аз, както виждате, пътувам без багаж. Нямах и торба, в която да я сложа. Не знам защо, когато съм в отчаян, винаги си спомням за тази своя покупка - най-безсилната в живота ми. Аз никога не съм носил шапка, а веднъж, когато поисках да го сторя на челото ми остана само една червена линия която може би личи и до днес. Вижте! С изхвърлянето на шапката аз загубих представа за това, колко е голяма главата ми. Ако имах представата, просто бих прибавил два номера и готово.
- Мирише на водно зелено - промълви Многоточие.
- На тъжно детско зелено, задържало в себе си много вода.
- Да, като миризмата на зелено привечер, когато рибарят трябва да се прибере в самотния си дом.
- Изоставяли ли са Ви?- неочаквано попита Фигура
- Веднъж - каза Многоточие, - бях малко дете и родителите ми ме оставиха на една поляна съвсем сам.
- Върнаха ли се за Вас някога?
- По-късно - да. Но никога не се освободих от чувството, че минаха оттам случайно.
- Дааа, тъжно мирише.
- Привечерно зелено, с много вода. А няма обед още.
-  Разкажи ми за Гама пак! - Многоточие не беше любопитен, но си придаде заинтересуван вид, защото вярваше, че така Фигура няма да се чувства толкова самотен.
- Да се опитваш да излъжеш Гама, е все едно да търсиш бълхите в на ангорска котка, като раздухваш козината й. Главата ти се замайва до припадък, а резултатът е съвсем, съвсем незадоволителен. Казва ми често, че чета живота, както полуграмотен селски стражар чете любовен роман. Бавно, по няколко пъти, с изплезен език, както ей този Силует тук. - Фигура сякаш съвсем загуби очите си в небето. - Аз пък й казвам, че въпреки дребничкия си ръст пие много изящно вино.
Силуетите - Многоточие вече не можеше да различи дали бяха онези, донесли стола - наостриха уши, а единият дори изплези езика си. Многоточие не разбра дали Гама пие много вино, или го пие много изящно, но дори не допусна в себе си да прекъсне Фигура. Най-вероятно беше първото, защото видя как Силуетите се снишиха и започнаха да губят формата си, сякаш стопени от издигащото се слънце и единствената фигура с правилни очертания наоколо остана Фигура.
- Изяществото винаги е било отговор на въпрос, който никой не е задавал, но това не прави по-малко важен отговора му. Изящна ръка, вдигнала изискана чаша благородно вино. Как мислите, кое допринася най-много за приглушената аристократичност на гледката? Подобни въпроси ме вълнуват, биха развълнували и Вас, ако гърбът ви не беше изтръпнал от стоенето прав и гъдела от крачетата на калинките.
- Не можем ли да си спестим подобни въпроси?
- Явно - не. Спестяването на подобни въпроси прави сърцето и мозъка лениви, а едно лениво сърце е приело спирането си още от момента, в който е започнало да тупти. Това не пречи обаче да се събуждаш сутрин и да поливаш лехите, да имаш ограда и прекрасен сервиз за чай, но Гама например би се разбунтувала много яростно срещу едно такова притежание. Защото, ако следите мисълта ми, аз Ви разказвам за Гама, както ме помолихте.
- Да, извинявай, отвлякох се малко!
Докато говореха Фигура побутваше нежно единия Силует с пръст в гърдите и когато той наведеше главата си, почукваше не много грубо, почти с любов носа му с нокътя на показалеца си. Така предпазваше неочакваните слушатели на разговора му с Многоточие от погрешни изводи. За някои същества единственият начин да не си извадят погрешни изводи от нещо е то въобще да не се изпречва на пътя им, но това за съжаление не винаги е възможно.
- Какво мислиш за късите зелени панталони през зимата? Устройва ли те такава насока на разговора?
- Какво Ви навежда на мисълта, че знам пътя, по който се стига до края на това място? Виждам преминаващи в различни посоки, някои се връщат, някои - не, но това не е начинът аз да избера своята посока.
- Не, разбира се! - каза Многоточие, макар самият той винаги да избираше накъде да тръгне по това, колко са пътуващите натам. - Ти храниш ли се?
- В това да, не се храниш, както във всяко недостижимо желание има много положителни страни. - Фигура гледаше през оградата, - като да освободиш и съзнанието си от допълнителните избори, свързани с такава една дейност. Сякаш са малко нещата, които трябва да претегляш всеки ден, та към тях да добавиш и съставянето на меню, което да е полезно за тялото ти, а да можеш и да си го позволиш. Въобще не искам да подхващам темата, че човек живее основно за да си набави храна или поне така заявява.
- Има дни, в които не ям нищо - каза Многоточие.
- Съмнявам се - Отговори му Фигура. - Да не слагате нищо в уста е възможно, но да не се храните - едва ли.
- Обичам дюли - нежен плод. Тръпчив и стържещ на вкус, но чувствителен на допир. Загнива бързо на местата, където си го докосвал.
- Ето, за това говоря - надигна се Фигура. - Храната не винаги е ядене и вкусът не е основното. Вие сам виждате, че поглъщането на резен дюля по нищо не се различава от познанството ни с Вас например.
- Дали е възможно да приемаме всичко това по-малко лично? - Многоточие сам не бе убеден в думите си.
- Имам дебел тефтер с фрази, с които няма да се съглася за нищо на света. - Фигура въобще не показваше признаци на глад. - И едната от тях е да не приемаме нещата лично. Щом природата ти е дала душа няма как по друг начин да приемаш нещата, иначе тя би те направила камък или каруца. Макар да не съм сигурен дали каруците нямат души. Не си нося тефтера обаче. Което, впрочем не е важно, сигурен съм в това, което говоря. Напук на всички казани глупотевини, мисля, че животът на всеки прилича на четка за зъби. Никой не ти я иска, а това я прави една много, много лична вещ.
Единият от Силуетите духна в шепата си и отстрани много приличаше, че се опитва да провери дали дъхът му не е станал неприятен с напредването на деня.
- Как да го разбирам? Ще обядваш ли с мен, или не?
- Ще обядвам. Това, че имам някакво отношение към дъвкането и поемането на храната, не значи, че няма да си бъдем приятна компания на масата. Не знам защо, но си мисля,че за да разкажеш хубава приказка, не е необходимо да си изчел всички приказки на света и да си срещал фея. Да оставим настрана, че срещането на фея е много рядък феномен. Способността за разказване на приказки е състояние на духа. Боже, колко познато ми звучи тази констатация!
- Да, далечно е сравнението, но то пък, кое не е далечно, като се замислиш!
- Ще поканим ли и друг сътрапезник?
- Мисля, че все още не сме се опознали ние двамата.
- Д-а-а, колко грешки биха се избегнали, ако имахме възможността и търпението да се опознаваме преди да започнем да се храним заедно. Но и колко по-скучно би станало! Не мислите ли? - Фигура не чакаше отговор, затова продължи. - Хората не затварят очите си, когато преглъщат, както го правят котките. Ядат неща, чийто вкус им е познат до болка. И наричат тази болка удоволствие. Аз, лично предпочитам да се храня като котка - да примижавам учудено и да гадая за вкуса на това, което ми се предлага всеки път. Не искам да сметнете това за претенция! Претенциите биха смутили обяда Ви, знам.
- Предложения?
- Да вземем тези момци с нас! - Фигура посочи Силуетите. -Виждат ми се котешки настроени днес.
Многоточие и Фигура довършиха обяда в мълчание. Силуетите пиха само вода и неловко се оглеждаха из стаята. Всъщност неловко не е точната дума, защото те, както и Фигура, бяха тук за първи път, а една неловкост се получава най-често от следващото посещение нататък.
Въпреки безупречното гостоприемство на Многоточие, извираща като че от сърцето му, всички се почувстваха по-скоро облекчение, когато отново излязоха в градината.
- В какво искаш да те омагьосам? - Малко момиченце, чието лице беше смело нападнато от шарка, се изправи срещу Фигура, сочейки го с тънка пръчица с пискюл на края.
- О, добра вълшебнице, не знам в какво по-неразбираемо нещо можете да ме превърнете, но ако това е наложително, моля! Става и в маймуна.
- Маймуната е нещо твърде обикновено! - Възнегодува красавицата с лице като орехова тортичка. - Мисля, че ако човек ще се променя, то е оправдано да е в нещо, по-сложно от предишното му аз.
- Несъмнено, пленителна госпожице, но Вие казахте “омагьосвам”. За магията сложността не е от значение. Дори напротив, след всяко усложнение тя залинява. Но Вие сте толкова малка , за да го разберете. Което Изобщо, ама изобщо не е проблем да ме омагьосате. Дори, мисля, вече го правите!
- Така може - дори и в тази ранна възраст малкото момиченце не можеше да не се вслуша в един комплимент, а точно тази ранна възраст му помогна да не се направи, че не го е забелязало. Комплимента. Който, както разбирате, веднага се окичи с главна буква след отделянето си от устата на Фигура. - Още повече, че после ще ми се наложи да опиша цялата магия в тетрадката си. Това ми е, един вид ритуал.
 Фигура се размърда неспокойно, Многоточие доби усещането, че сега ще извика : "Велика мисъл!",  и се улови в някаква съвсем лека неприязън към неочакваната посетителка в градината. Постепенно му се проясни, че Фигура изпитва съвсем друго чувство, и ако не беше напълно сигурен в него, би нарекъл това чувство страх.
- Описвате магиите си!? На колко години сте всъщност? И има ли някакъв начин да спрем тази магия до мястото, където е стигнала?
- Върза се, върза  се! - Смехът на малката магьосница се чуваше далеч зад оградата с ягодите. Калинките се пръснаха и се сляха с цвета на плодовете. - Взе ме за истинска вълшебница! Така става - малко сериозност и възрастни думи и, хоп, дори невероятното става вероятно. Ти си умен, много умен! Глупаците не се хващат на тази въдица. А какво си ти наистина?
- Как да Ви кажа? Всъщност защо не? Аз съм кутия с прекъснати донякъде магии. Разбирате ли?
- Разбира се, че разбирам! Дори си го помислих, но исках ти да ми го кажеш. Ти си Фигура, нали?
- Напълно.
- Би ли дошъл с мен на едно погребение? - Многоточие потръпна, потръпнаха и Силуетите, които пиеха само вода.
- Защо не! - отговори Фигура. - На близък човек ли е ?
- Точно затова искам да отида там - каза Момиченцето / главна буква/, - как по-добре мога да разбера какъв ми е?
- Да, животът често е недостатъчен и забързан, за да си отговорим на подобни въпроси - замисли се Фигура. - Да вървим! Да вземем и Многоточие!
- Съгласна - засмя се Момиченцето и веднага след това загледа дяволито, съвсем по детски, за да не обиди Многоточие с тази благосклонност. – Пътя ще намерим лесно, ако сте забелязали, много повече хора следват човек в такъв момент, отколкото приживе. А довечера имам рожден ден.
- Прекрасно! Вие по право имате рожден ден през целия ден! И аз искам да ви пожелая всичко най-добро. Тъжно е обаче това, което ми казахте току-що! Какво Ви затруднява особено много?
- Как да опиша в тетрадката си един такъв ден, в който има и погребение, и празник едновременно. Трябва да е някак постепенно и плавно, без да се смесват нещата.
- Защо не изчакате денят да приключи, тогава би било много по-ясно.
- О, не, това е грешка, голяма грешка! Представете си, че свещеникът приложи един от онези методи за развеселяване, при който назовават покойника като новопредставен, или изведнъж се окаже, че плаче само съседът му, с когото цял живот са се карали и били. Ами ако са го поставили усмихнат и леко изкривен в ковчега, или пък всички жени са дошли там разголени като за танците в петък. Представете си, че изведнъж всички забравят човека, заради когото са се събрали, и се разпръснат по гробовете на свои роднини, и го оставят сам. Не, не става така. Когато описваш нещо трябва да си отговорен, защото с всяка дума променяш спомените на тези, които не са участвали в събитията. И ако е нужно, попроменяш видимото, защото то не е само твое. Тези Силуети също ще са ми много необходими. Да вземем и тях, а?
- Колко мило е всичко, Вие все пак сте такова малко дете, когато говорите за описание и смърт. Истинска находка сте Вие! Да вървим! - Фигура явно беше доволен от срещата с малката дама след обяда.
Всичко протече така, както се беше опасявало Момиченцето: над покойника се разплака само съседът, приятел по чашка, вечен опонент, с когото бяха стигали до размяна на юмруци. Изведнъж всички се разпиляха и остана само дребна възрастна женица, която изгаси свещите и ги усука заедно, с което те добиха вид на руса момичешка плитка с изгорени по време на игра краища. Фигура се загледа в късия път на въжетата, като че поникващи от земята, макар всички да знаеха, че те влизат в нея под нечия тежест.
- Хоп, колко лесно и кратко движение! Хищни плевели те повличат надолу. Окончателно. Не виждам нищо,което да отговори на нуждите ти в подобен момент. Не виждам нужди.
- Един мой роднина беше алергичен към смокини. Така и не го разбра. Отиде си секунди след като изяде първата смокиня в живота си.
- Да, права сте! Не се изразих както трябва! Никой не се е родил научен да живее и да умре, за да го обвиняваме, че се опитва да задоволи нуждите си въпреки неизбежното. Като се замисля, да си дете, е най-разумният период в цялата тази игра на котка и мишка.
- Обичам мишките! - Момиченцето беше способно да зарази целия свят с любов към гризачите. - Ако местният сладкар не беше толкова строг, гнуслив и консервативен, да не кажа тесногръд въпреки голямото си шкембе и червените бузи, бих си поръчала захарни мишчици за украса на тортата.
- Чудно, червените бузи не вървят много на строгостта... Та какво в крайна сметка си поръчахте за украса?
- Охлюви. - Ударението и обемът, с които бе даден отговора недвусмислено показваха, че това не са ония половинки от охлюви, с които си играят бебетата по пясъка и които можеш да разгледаш само от едната страна по простата причина, че друга те нямат.
- Превъзходно! Обли охранени охлюви, изправени един срещу друг.
- С показани рогца, на чиито връхчета са лепнати карамфилови зрънца вместо очи.
- Добър избор, наистина добър! Биха могли да им съперничат само дребнопородести магаренца с карамелизирани зъби и къси гриви от кокосови стърготини.
- Помислих си го, честно, но нали ти казах колко дребнав е сладкарят... Пък и покрай това погребение днес ме налегнаха едни такива мисли... Охлювите ми се видяха подходящи.
- Така си и казах още щом Ви видях, красиво дете. Вие си отговаряте на повече въпроси, отколкото предполагате. На обезпокоително повече.
- Какво значи обезпокоително повече?
- Значи да сте тъжна заради отговорите им и охлювите са добър повод да го покажете на околните. Ето аз, без да искам, натъжих Многоточие с едни нищо и никакви ягоди. Искате ли да имате весели приятели, не засаждайте ярки плодове в градината си. Ако го направите все пак, трябва да сте готова да останете сама някога. Когато това, че сте по-малка и по-беззащитна от тях, няма да им попречи да се натъжат от скритите в ягодите калинки или от милите магаренца по тортата Ви. Да, охлювите са мъдър избор. Възхищавам Ви се.
- Приятелят ти не изглежда тъжен или обиден. Напротив! - Многоточие се изпъчи след думите на Момиченцето за да не остане никакво съмнение, че е тъжен или обиден.
- Това е лицето му за пред другите. Даже, ако питате мен, трябва да се изпише с главни букви - ЛИЦЕТО МУ ПРЕД ДРУГИТЕ. Цялото. ЛИЦЕТО МУ ПРЕД ДРУГИТЕ е едно хубаво лице. Лицето му пред приятели е различно. То е нещо като лихва за да си близък с някого.
- Защо ми се струва, че дори да познаваш приятеля си едва от тази сутрин, вече ти текат лихви. - Момиченцето си придаде толкова уверен вид, колкото прецени, че изисква отговорът на въпроса му. Умно Момиченце се оказа.
-Хайде да се разходим под сенките! Да не говорим за лихви в началото на едно приятелство, когато ревността лесно може да бъде объркана с истинските неразбории, които предстоят.
- Разбирам! Обичате кокос, нали?- Неочаквано се обърна Момиченцето към Силуетите. - Чувам, че съскате. Като на кокос.
Те кимнаха, а момиченцето започна да бере макове край пътя, защото все още не беше сигурно дали пък не е обидило Многоточие с това, че обсъжда приятелството му с Фигура в негово присъствие.
-Прекрасни цветя! - каза Многоточие и добре, че го каза, защото всички бяха потиснати от зле прикритото му опасение, че няма да е сред поканените на рождения ден. - Искате ли да ви уловя и пеперуда?
- Не мисля, че нещо подобно въобще е вярно. Не можеш да набереш цветя или да уловиш пеперуда. Ти ги убиваш. - Момиченцето се опита да го каже по най-милия възможен начин, което му правеше чест. - По-добре да отидем в щастливата ти къща и да поседим там.
- Смятате ли, че къщата ми е щастлива? - Многоточие не беше съвсем убеден, но милият тон на Момиченцето не му позволи да мисли повече за убитите цветя.
- Такава е! Познавам това усещане. По-точно - разбирам коя къща е подмината от щастието, а твоята не е от тях.
Силуетите престанаха да подскачат и да се опитват да уловят пеперуда по причина, че разбраха колко невъзможно е това, и поради задоволството да се почувстват някак си специални, че са били в тази къща и са обядвали със стопанина й.
- Добре, да отидем! - Многоточие не беше обигран в общуването с малки момиченца. Ето сега започна да му говори на “Вие” и това му се видя съвсем нормално. - Слънцето залязва и е много подходящо време за игра.
- За игра ли? - учуди се Момиченцето. - О! Най-лесно ми е да си стоя по цял ден и да си философствам.
- Повярвайте ми, не сте единствената! – Фигура като че не забелязваше някаква особена разлика между себе си и едно дете, пък било то и извънредно различно. - Как се отнасят към това родителите Ви?
- Те нямаха волята и божия дар да бъдат дълго на земята, за да имат дъщеря, която не си играе с кукли и не убива треви и пеперуди. Вярвате ли ми, че това са първите цветя, които отделям от леглото им?
- Разбирам! - тонът на Фигура стана леко извинителен накрая, сякаш му беше неудобно, че Многоточие няма да разбере останалата част от разговора. - Все пак е много време.
- Да, да не забравяме, че действието се развива много, много отдавна - каза Момиченцето. - А колко всъщност можеш да пораснеш? Два-три пъти, отколкото си бил? Но в мислите си можеш да растеш безмерно.
- Господи, колко си самотна! Каквото и да казват, животът не ни раздалечава твърде. - Фигура бе потресен по някакъв собствен начин. - Рано или късно той ни отвежда близо до това, от което бягаме, и поставя знаци по просеките, водещи към него. Изборът е наш.
- Добре, че градинката на вашия приятел е малка. Обичам малки градинки. Предлагат по-силен стимул от големите, в които, като осъзнаеш, че не можеш да се харесаш на Вселената, обикновено се отказваш. Радвам се, че ние сме малка групичка, която отива към тази щастлива къща.
- Да, така никне всичко голямо. - Фигура реши, че Слънцето все пак не е достатъчно залязло за подобни разговори и повиши глас. - Най-великите по правило стават такива, надминавайки учителите си.
- Разказваш приказка, като че те боли глава - съчувствено каза Момиченцето.
Многоточие и Силуетите си отдъхнаха. Сега всички бяха отново заедно.
- Държите ли да се облечем официално? - попита Многоточие.
- О, разбира се! Държа приятелите ми да са сериозни хора, които не смесват нещата. Вие сте най-добрите ми нови приятели.
- Имах чичо - реши да блесне с красноречието си Многоточие,- който казваше :"Любовта към бъркоча ще те разбърка." Много мъдри думи.
- Несъмнено! - важно опъна крайчеца на роклята си Момиченцето. - Да отидеш на празник с ежедневно облекло е по-малко безсилие пред неумението ти да се забавляваш. Както и да приписваш умните мисли, които ти хрумват, на някакъв въображаем чичо.
- Да, да! - извика силно и свободно Многоточие. - Изключително ми е приятно, че сте ми гостенка!
Силуетите, които го познаваха по-отдавна забелязаха голяма промяна у него.
Седнаха на масичка в двора. Силуетите се запътиха към оградата, но Многоточие ги извика:
- Елате при нас! Мисля, че все по-малко учтивост ни е нужна, за да бъдем заедно.
- Така е - съгласи се Фигура, - доста от времето ни минава да се уверяваме, че сме си нужни. Понякога повече, отколкото наистина го чувстваме.
- И какво сега? - изчурулика Момиченцето, но то все пак си беше едно малко момиченце, което имаше рожден ден днес. - Мислите, че ако някой обича някого, не е необходимо да му го казва постоянно.
- Същият този мой чичо обичаше да казва, че количеството на уверенията в любов, особено когато зазвучат искрено, е обратно пропорционално на способността им да спасят отношенията между хората. - Многоточие беше наясно, че такъв чичо не съществува, може би доста по-наясно от всички останали.
- Какви деца сте! - Момиченцето беше леко отегчено. - Ама, разбира се, че когато хората са заедно е чиста загуба на време да се уверяват колко са си необходими, но замисляли ли сте се какво ще правят с цялото това свободно време.
- В рода ни никога не е имало синеоки - каза Многоточие, - нито русокоси. Въобще ние сме си един нормален род. И - смея да твърдя - здрав. Странни сме, но възпитанието винаги е било важно за нас. И обноските.
- Вие никога ли не успявате сам да осмислите живота? Дори за да се противопоставите на нещо толкова отстъпчиво като близостта, Ви е нужен аргумент? - Фигура не звучеше назидателно, в никакъв случай. Загледал се беше някакъв черен котарак с едно липсващо око. Липсваше по странен начин. Отсъствието му ставаше доловимо когато протягаше шия към чиниите на масичката. Нямаше вид на гладен, а на заинтригуван от зелените дървета с кафяви корони по дъната им.
- В мъгливо време виждам липсващото му око. Кълна се ! - Многоточие имаше нужда някой да му повярва след историите с мъдрия чичо.
- Как мислите, господин котарак с едно око, кое е първо - яйцето или кокошката? - Фигура доби оня благ израз, който успокои Многоточие в притесненията му.
Котаракът с Едно Око не показа никакъв интерес към въпроса. По-скоро беше зает със задачата да си дава вид, че не му пука за това, че е без око. Успя дотолкова, че след около час заприлича на котарак, който никога не е имал второ око и се справя отлично със ситуацията. Фигура осъзна,че точно по тази причина му е изглеждал малко странен в началото.
- Това са глупости! - Проговори Котаракът с Едно Око и това не озадачи никой. Ако Силуетите бяха проговорили, това наистина би ги изненадало, но слава богу, такава вероятност поне в тази история е изключена. - Кокошки, яйца...! Доста по-нелепа загуба на плам от спора за близостта.
- Очаквах това от Вас, Господин Котарак с Едно Око – Фигура възвърна сутрешната си свежест. - Харесвам, дори и само за себе си да се уверя, колко грешни пътища ни заобикалят и колко често тръгваме по тях.
- Аз съм само един нищо и никакъв Котарак с Едно Око. И винаги съм смятал, че основният въпрос е защо ми се виждат интересни зелените дървета с кафяви корони и кой луд ги е нарисувал на дъното на чинии. А! И нещо доста по-маловажно - как да изживеем дните си? Надявайки се, че утре ще се събудим пак тук или че няма да има утре. Дали има Отвъд, за което си заслужава да сме послушни, или това, че например ни липсва око, е достатъчно оправдание да не спрем, докато не остане здрава чиния със смешни дървета по нея. Не се подигравайте на глупавите ми разсъждения, кое е първото в птичия свят, аз наистина не знам. Както е известно, котките и птиците не се погаждат много-много. И не мисля да губя еднооките си дни в напразно главоблъскане.
- Хубаво, хубаво коте! - запляска с ръце Момиченцето.- Виждаш ли колко ме болят пъпките от проклетата шарка?
- Отвратително, отвратително, отвратително! - натаралежи гърба си Котаракът с Едно Oко. - Не се казва: "Виждаш ли как ме боли?" - и скри опашката си под тялото, защото беше запознат как малките, прекалено умни дами дърпат опашките на твърде инвалидизираните котараци, ако нещо не окаже не такова, каквото им се иска.
- Всъщност ти си голям педант и това току-що го доказа. Педантите винаги се правят на незаинтересувани от простичките въпроси, чиито отговори се точат хилядолетия. И за наказание ще те наричам КЕО, а не Котарак с Едно Око, защото от това ни се изкълчиха езиците на всички тук.
- Не мисля да губя педантичните си дни с неспокойството ти да ми поставяш капани за думи, което неспокойство ще измъчи доста твои познати, дори след като пъпките ти изчезнат.
- Тържествено обещавам повече да не използвам уловки от вида: "Виж как ме болят пъпките!"
- Ти също толкова тържествено можеш и да ме излъжеш, както го правиш в момента. Нима това е тържествено обещание? - КЕО си заоблизва лапите с уж нехаен вид, примижал с едното си... Пардон! КЕО си ближеше лапите почти незаинтересовано (думата Пардон по- късно се използва още веднъж).
За секунда КЕО стана по-черен, отколкото си беше, а сянката, която го направи такъв, го издигна високо във въздуха.
- Какъв е тоя мърляв котак, който на всичкото отгоре се опитва и да говори? - Мадам БезНет, настойница на Момиченцето, се появи изневиделица, грациозно възседнала коня си - Кон Пардонкупидон.
- Педант, заядливец и с дълго име - момиченцето гледаше много разнежено КЕО. - Мой нов приятел, когото още не мога да определя като степен, защото днес се запознах с прекрасни хора!
- Типично за Вас, малка госпожице. - мадам БезНет задържаше пяната на устата си с добре тренирани мимики. - Исках да Ви се накарам още когато споменахте желанието си за мишки върху тортата. Колко огорчения си спестиха родителите Ви с това, че не останаха с нас на този свят!
- Извинявай, че се намесвам, страшилище недно - КЕО имаше повече кожа от другите котки поради факта, че едното му око беше липсващо, но въпреки това сега тя се беше изпънала до скъсване от хватката на Мадам БезНет, - но не мисля, че една толкова префърцунена садистка би вършила каквото и да е безвъзмездно.
- Ахххххххх, дръгел, какво си позволяваш! - но Мадам БезНет все пак пусна КЕО на земята. - Имате късмет, малка приятелко, че днес е рожденият Ви ден, а и не искам да ставаме за смях пред тези мили хора тук.
Многоточие се изчерви и нервно запотупва Кон Пардокупидон по ноздрите, но този кон, уверявам Ви, няма пряка реч в Приказката.
- Ще Ви ухапе, миличък! - закокетничи Мадам БезНет.
- Отвратително, отвратително, отвратително! - КЕО беше получил толкова лигави ласки по времето, когато беше малко пухкаво коте, че стана непримирим борец срещу почасовото им използване под път и над път.
- Ела при мен. Мииирррно! - Момиченцето винаги бе мечтало да си има кученце.
- Ооооо, що не взема да ви зарежа аз? - КЕО изглеждаше решен да го направи. - Нямам намерение да си губя най-добрите зрели дни с едни неуточнени персонажи в една твърде незряла псевдобританска приказка, макар да знам отнякъде, че поне за един от вас Англия е мястото където всичко се измисля наново.
- Да си откъснем по една ягода, какво ще кажете? - Фигура имаше мнение за ситуацията и избра за събеседник този, който щеше да го разбере с най-малко обяснения.
- Ваша е заслугата да допусна името ми да се изписва с главна буква. Благодаря за учтивостта. Аз ягоди не ям, но какво значение има това?
- Прав сте, няма никакво значение. Мисля, това е достатъчно условие да проведем приятен разговор.
Тръгнаха по пътечката край оградата. От външната й страна. Макар и късен следобед, беше още много топло, а децата наоколо бяха във възрастта на бърборенето, и то на това бърборене с което могат да премачкат всяка гледка пред себе си, независимо дали прилича на варен картоф, нажежен камък или сметаново цвете върху торта.
- Чичковците на въртележката са гадни! - един хлапак тъпчеше с камъни джобовете си и си говореше сам.
- И аз съм го забелязвал! - Приближи се до него КЕО, но говореше на Фигура. - Всички собственици на въртележки, виенски колела, стрелбища или издигащи се лебеди до един са психопати, заклали невръстните си потомци, за да няма кой да им пречи докато упражняват своя високоинтелектуален труд. Виждал съм управител на детско влакче, въртящо се единствено в кръг, да оглежда като опитен касапин ръбовете на колелата на локомотивчето, сякаш за да се увери, че са достатъчно остри, в случай че някоя детска главица попадне между тях и малките фини релси.
Хлапакът изхвърли камъните и побягна с рев.
- Да, странни са понякога пътищата по които достигаме целите си! - въздъхна Фигура. - Благородство е да можем да се откажем където и да е по пътя, ако това ще ни прави по-малко добри. Но това е още по-дълъг спор! По-дълъг от този за птиците.
КЕО гледаше разсеяно, което беше знак, че разбира отлично за какво говори Фигура. Силуетите не откъсваха поглед от отдалечаващия се хлапак. Той най-вероятно щеше да стане възпитано дете или поне щеше да се е отървал от илюзията си за отчетлива граница между добро и зло.
- Има възрасти, в които, ако ти падне зъб, е безсмислено да се надяваш да ти изникне друг на негово място. - Момиченцето се беше приближило неусетно до тях.


Димитър Гачев "Теодолит"